Ключът

Прошката…

След като не си простила, и милион пластове да натрупаш отгоре, раната ти няма да заздравее. И ще те боли при всяко докосване. От опит знам, че за да излекуваш една рана, първо трябва да признаеш, че я имаш. А после я остъргваш, докато не почувстваш, че си докоснал здраво място. И това боли много, но няма друг начин. Прилича на душевна операция. После е необходим период на възстановяване. Но накрая си изцелен. И  свободен.

-Аз на кой етап съм с моята рана, според теб?

-На етапа на отричането. Няма рана, няма болка! Много хора отричат, че са наранени, заравят глава в пясъка, но никога не се чувстват напълно щастливи, нито напълно цялостни. Сякаш са ваза, която някой е счупил, а после несръчно е наместил парчетата и ги е замотал със забрава. Но те продължават да стоят така, незалепени, и вазата никога не може да бъде това, което е била.

Есента е жена на петдесет…

Яна се отпусна на пейката и сетивата й попиха от цветността на дърветата наоколо.

„Есента е жена на петдесет – помисли си тя. – Зелените дървета са връзката й с младостта, която все още почти може да докосне. Дърветата с оголени клони подсказват за старостта, която леко наднича зад един завой в далечината. А цветните листа – жълто, кафяво, червено – те са настоящето. Топло  като мек, кашмирен шал, уютно като прегръдка пред камината, красиво и многопластово, мъдро, но все още закачливо понякога.”

И Яна се чувстваше така – топла и уютна. Не само по отношение на другите, но и по отношение на себе си. Харесваше компанията си. Обичаше да пътува из спомените си, докосвайки ги с обич, сякаш за да избърше праха на годините и после ги оставяше нежно на мястото им. Често навестяваше и мечтите си, грижейки се за тях като за крехки, едва поникнали растения. Плевеше ги от бурените на страха и съмнението, поливаше ги с водата на надеждата, топлеше ги с лъчите на вярата си. Истински обаче се радваше на настоящето си. Обичаше и ценеше всеки миг от него. Все още детския й ентусиазъм към ежедневните малки чудеса на живота преливаше в красиви нюанси с мъдростта, силата и спокойствието, които носеше в себе си и които определяха мислите, чувствата  и постъпките й.

„Една жена на петдесет. Красива и топла като есен.” – написа в тефтера си Яна.

Да спасиш любовта… 

А винаги си струва човек да опита да спаси една любов. Преди години прочетох някъде, че живеем във време, в което заменяме, а не поправяме. И се замислих, че наистина е така.  Разваля се телефонът ни – сменяме го с друг. Чупи се колата ни – купуваме си друга. Не ни харесва работата ни – започваме нова. За съжаление така правим и с хората. Не се разбираме с партньора си – намираме си друг. Но ако не сме разрешили вътрешните си противоречия, и с другия се повтаря същото. Аз съм старомодна и се старая да бъда от хората, които полагат усилия да поправят – и вещите, и отношенията си. Препоръчвам ти го. –  последните думи Яна изрече с почти майчинска загриженост.

-Звучи много тъжно това, което казваш. Тъжно за обществото ни и за всеки един поотделно.

-Да, тъжно е. Но е поправимо. А промяната може да стане по обратния ред – от всеки поотделно към обществото като цяло. Ако всеки покаже на децата си правилно отношение, утре ще имаме цяло общество от хора с правилно отношение.

Прошката

След като не си простила, и милион пластове да натрупаш отгоре, раната ти няма да заздравее. И ще те боли при всяко докосване. От опит знам, че за да излекуваш една рана, първо трябва да признаеш, че я имаш. А после я остъргваш, докато не почувстваш, че си докоснал здраво място. И това боли много, но няма друг начин. Прилича на душевна операция. После е необходим период на възстановяване. Но накрая си изцелен. И  свободен.

-Аз на кой етап съм с моята рана, според теб?

-На етапа на отричането. Няма рана, няма болка! Много хора отричат, че са наранени, заравят глава в пясъка, но никога не се чувстват напълно щастливи, нито напълно цялостни. Сякаш са ваза, която някой е счупил, а после несръчно е наместил парчетата и ги е замотал със забрава. Но те продължават да стоят така, незалепени и вазата никога не може да бъде това, което е била.