Притихвам. Като гора след буря. Като малък лист, измит от дъждовен порой.
Свързвам се със себе си. С онази тиха потребност да бъда чута, когато искам да заявя потребностите си. Когато искам да поставя граници, които другите да не пристъпват.
Разчитам sos – сигналите на душата си. И реагирам с любов – този път към себе си.
Понякога гневът показва пътеката до скритите рани. Като минен детектор е. Дали ще му обърнем внимание и ще потърсим травмата, за да я „ обезвредим“ или ще подминем случката, без да я осъзнаем и разберем, е изцяло наш избор. Щастието ни – също.
Хубаво е да потърсим причините за чуждото поведение, да видим болките, които са направили човека груб или несправедлив. Но е добре да анализираме и собствената си болка, да намерим корените ѝ, за да се изцелим. Хора много, ситуации – още повече. Ще ни обичат, ще ни мразят, ще ни харесват или не чак толкова. Силата е в автентичността. И в осъзнаването, че истинската ценност идва отвътре, а не от оценката на другите. Само това ни дава свобода.
Уча се да давам право на всеки да бъде такъв, какъвто е. Не съм си взела изпитите по този предмет, но съм в процес на учене. Не става нито бързо, нито лесно. Но пък носи вътрешен мир.
Избори човешки… Мои и чужди. Първите са моя отговорност, вторите – честно казано, не ме интересуват. Не искам вече да нося планетата на гърба си, да помагам на хората да се променят, за да бъдат по-щастливи. След толкова години упорити опити за спасяване на света разбрах, че е единственият свят, който имам отговорността да подреждам и съхранявам е вътрешният ми. За всичко останало се грижи Бог. Така, както се грижи и за мен. А когато подредим собствената си градина, даваме пример и на най-близките до нас хора.
Том Бодет казва, че разликата между училището и живота е следната: „в училище ти преподават урока и след това те изпитват. В живота първо те изпитват, а после си научаваш урока.“
Хубаво нещо е да си вземеш поредният изпит… Понякога болезнено, но път наистина облекчаващо…
