Ден втори. Събуждам се с желание да тренирам, но тялото ми настоява да остана още малко под прохладните завивки. Днес ми е почивен ден и мога да си позволя един любим навик от детството – да полежа, без да бързам, и да оставя мислите си спокойно да се подредят.
Телефонът ми иззвънява. Приятелката, с която понякога спортуваме заедно, ме кани на тренировка в парка.
Усмихвам се. Само преди няколко минути водех малка вътрешна битка между желанието да стана и изкушението да остана в леглото. А сега сякаш някой ми подава ръка и ми помага да направя първата крачка.
Излизаме рано. Въздухът е свеж, реката тихо ромоли край алеята, а птиците сякаш си говорят помежду си. Вървим с бързо темпо и неусетно изминаваме малко повече от четири километра. Разговорите правят времето по-кратко, а движението – по-леко.
Замислих се колко различно е това от случилото се само преди няколко седмици.
Тогава бях решила да докажа на себе си колко съм силна. Определих си цел от 8 км. Всеки ден увеличавах темпото. В началото един километър ми отнемаше около 11 минути, а след няколко дни вече го изминавах за 8-9. Гордеех се със себе си. Но днес, когато гледам назад, разбирам, че в онзи момент сякаш не просто тренирах. Опитвах се да докажа нещо.
На кого?
Може би на онази част от мен, която толкова дълго е чувала, че трябва да бъде по-добра, по-слаба, по-успешна, по-силна.
Тялото ми болеше, но аз приемах това като знак, че се справям.Докато един ден то не каза: „Стига.“
На петдесет и пет години, с тридесет килограма наднормено тегло и без редовни тренировки зад гърба си, бях натоварила ставите си прекомерно и болката стана мой постоянен спътник през следващите дни. Разбрах го едва когато тялото ми ми показа границата.
И тогава направих това, което съм правила толкова пъти в живота си. Преминах в другата крайност.
Не просто намалих натоварването. Спрях напълно. Не ходех в парка дори за бавна разходка. Ентусиазмът ми се превърна в разочарование, а след него тихо се промъкна познатият глас на самокритиката.
Днес обаче се върнах. Не за да си докажа, че мога. Или за да нахраня онази част от мен, която има нужда да се чувства силна и целеустремена. А просто да се погрижа за себе си. И това беше достатъчно.
След разходката имах повече енергия и желание да продължа деня си. Реших да изпробвам нова рецепта за веган кюфтета от тиквички, защото в момента са Богородичните пости и търся нови идеи за постни ястия. Ако рецептата ви е интересна, напишете в коментар и ще я споделя отделно.
Днес за първи път следях калориите си с приложение, за да разбера по-добре храната, която избирам. Оказа се, че няколко малки сладки бисквитки, дори и без захар, съдържат повече калории от един пълноценен обяд. А една тренировка, която изисква усилие и време, може да бъде „заличена“ много бързо от няколко малки удоволствия. Това ме накара по-осъзнато да избирам вида и количеството на храната- нещо, което признавам си, за първи път правех.
В края на деня бях с 97 калории повече от планираните 1550.
Преди време това вероятно щеше да бъде причина да се разочаровам.
Днес обаче си дадох сметка, че всъщност бях постигнала победа. И тя не беше свързана с калориите, а с това, че за първи път от доста време готвих с желание и любов. Храната ми беше вкусна. Движих се с желание. Експериментирах с нова рецепта. Чувствах се добре със себе си. Бях направила няколко мънички стъпки, но все пак се движех напред.
Какво научих днес
- Бавното връщане е по-ценно от бързото доказване.
- Споделеното движение е по-леко от самотното геройство.
- Не е нужно да бъда съвършена днес. Нужно е само да продължа и утре.
Докато пиша, осъзнавам че съм се съсредоточила върху това какво съм правила и съм забравила да обърна внимание на това как съм се чувствала. А това също е част от Завръщането.
Да не следя само резултатите. Да не броя само километри, калории и изпълнени задачи.
А да забелязвам какво се случва вътре в мен.
Днес се чувствах благодарна за приятелската подкрепа.
Чувствах радост от простите неща – свежия въздух, движението, вкусната храна.
И най-вече – почувствах, че отново съм на своя страна.
Може би истинската промяна не започва, когато открием перфектния режим, а когато престанем да воюваме със себе си. В деня, в който започнем да се грижим за себе си така, както бихме се погрижили за човек, когото обичаме.
А ти? Случвало ли ти се е да се стремиш толкова силно към промяна, че да забравиш да бъдеш добра към себе си? Преминаваш ли от едната крайност в другата? Как се връщаш към баланса?
