„Коя си ти без всички истории, които си чула за себе си?“ – това е въпросът, с който започна това пътуване.
Шофирах към съседния град, в който работя, и слушах запис за самоусъвършенстване. Вятърът нахлуваше през прозореца и разбъркваше косата ми. Наслаждавах се на докосването му и на утринната прохлада. Спокойно начало на деня, което с нищо не предвещаваше неочаквания ефект на изречението, което щях да чуя след малко.
Аз съм търсеща личност. Знам как са се формирали травмите, които всеки от нас носи под една или друга форма. Знам и как да работя върху тях, за да ги трансформирам. Но никога не се бях запитвала: какво би останало, ако тях ги нямаше?
Добре, махаш всичко, което хора и обстоятелства са те научили да вярваш за себе си. Коя си ти тогава?
Спрях записа. Усетих леко гадене. Един обикновен въпрос, а силен като удар в стомаха. Опитах се да си отговоря, но почувствах, че се страхувам от голотата на душата си.
През целия ден се опитвах да не мисля за това. Но вечерта въпросът се върна.
- Каква съм била, преди да приема, че храненето е нещо задължително, дори когато не ми се яде? Че трябва да си изям всичко в чинията, защото така е “редно”?
- Каква бях, преди да ми кажат, че не мога да стана балерина, защото в нашия род „танцьорка“ няма да има? Къде скрих сълзите си, които преди бликваха всеки път, когато гледах балет по телевизията?
- Каква бях, преди да започна да се страхувам от места и емоции, от които са се страхували близките ми хора?
- Каква бях, преди да повярвам, че не съм достатъчно добра в нещата, които правя, само защото не съм получила похвала?
Преди да повярвам на учители, приятели, роднини, случайни познати, колеги… Преди светът да ми разкаже каква “трябва” да бъда.
Тези вярвания ли нося като наднормено тегло от 30 килограма? В тях ли съм скрила обидите, болките, страховете, предателствата?
Въпросите се сипеха върху ми незнайно откъде — разтърсване, което отрезвяваше, събуждаше, плашеше и същевременно примамваше.
Толкова време вървя по пътя към себе си, толкова много съм научила, но сега почувствах, че това пътешествие ще бъде различно. Едно е да изследваш белезите, друго е да се видиш без тях. Като среща със стар и забравен приятел.
Реших да споделя това пътуване – ден след ден. Защото създадох това пространство за вдъхновение – на себе си и на другите. За да споделям опита си, наблюденията, победите и паданията.
И така – Ден първи е факт. И като всяко пътешествие, и това има своята цел, иначе ще прилича на лутане.
Целта ми: да се науча да се храня и движа балансирано; да опозная и обикна себе си повече; да си създам нови, добри навици и да ги превърна в начин на живот.
Преди усилията ми бяха насочени към отказването от лошите навици. Сега ще променя подхода и ще се концентрирам върху създаването на добри.
Първото, което направих, е да започна дневник за тази промяна — за осъзнаванията, полезната информация, новите здравословни рецепти, храненето и движението. Това дава яснота и саморефлексия.
Изводите от първия ден:
- Разнообразието помага: Ако се храня разнообразно, ми е по-лесно да огранича количествата, защото вкусната храна засища повече.
- Гладът е лош съветник: Прегладнелият човек по-трудно се засища.
- Планирането спасява: Предварително планираното меню улеснява преминаването към нов начин на хранене. А списъкът за покупки въз основа на него спестява време и пари.
- Вдъхновение в кухнята: Разучаването на нови рецепти може да събуди страстта към готвенето дори там, където е заспала.
Потенциални рискове:
Крайностите са най-бързият път към неуспеха. Прекаленото желание и вълнение от новото лесно увличат.
- Да направя меню за цяла седмица, след като до вчера не съм планирала храненето си, е трудна и скучна задача. Но да направя меню за днес и утре е напълно изпълнимо.
- Да спазвам стриктно калориите в приложението е чудесно, но да ми прилошава от глад само защото съм достигнала лимит, е безотговорно.
Затова в основата на тази програма за мен ще бъде постоянството, а не количеството. Малките стъпки, правени всеки ден, водят до невероятни резултати.
За утре планирам да изпробвам нова рецепта, която ще споделя. Написах си и съвсем скромен списък със задачи. Неизпълнените задачи са като програма, отворена на фонов режим в компютъра — не я виждаме, но тя изпива енергията ни.
В планираните дейности си отделих и половин час за релакс и тишина. Време, в което да почувствам от какво имам нужда. Да чуя мислите си. Да подредя вътрешния си свят.
А вечерта, когато обичайният емоционален подтик за “нещо сладичко” се опита да нададе глас, си спомних за един психологически трик — пренасочването. Започнах проучване по теми, които ме вълнуват. След около час осъзнах, че няма и следа от онова нездравословно желание да запълня с храна празнотата от това, че живея сама.
Тази вечер си легнах с една мисъл: Бог ме обича такава, каквато съм. Той не би чакал да постигна идеалното тегло, за да ме заобича. Той ме гледа с любов и когато съм тъжна, уплашена или разочарована. Не би ли било добре и аз да започна да гледам на себе си така?
За първи път в живота си осъзнах, че не искам да променям себе си, а да се върна към себе си. Все се опитвам да добавям нови навици, да трупам знания… А ако просто трябва да махам, вместо да добавям?
Започвам „разчистването“ с голяма част от нещата, които стоят зад думата „трябва“. Някои наистина се налага да останат — те са част от правилата на живота. Но други ще си отидат.
Оставих тези мисли да отлежават в тишината на стаята си. Тази вечер не си легнах с обещание утре да съм „перфектна“, а с усещане за приемане и доброта. Ден първи приключи. А утре… утре продължавам да махам излишното.
А ти? Запитвала ли си се коя си без чуждите истории?
