Късна есен. Почти зима. Студът полека пропълзява в дните. Промъква се на пръсти и в душите… А вятърът свири “Есенен валс” и кани листата на танц.
Гледам през прозореца как падат малките жълто-оранжеви късчета и потръпвам.
Толкова години в душата ми беше есенно. А понякога направо зимно. Имах дом, а в него нямаше огнище. Не бях сама, а бях самотна. Когато най-после огънят загоря, виелица нахлу през прозорците и го изгаси.
Беше най-страшната зима в живота ми. И разбрах-сама трябва да стъкна огнището и да му дам от пламъчето в сърцето си. Сама трябваше да се стопля… Започнах да плета шал…за душата. Получи се пъстър и мек. Нишка обич към себе си, две нишки обич към хората. Здрава нишка от вяра. Малко цветни конци от надежда. И тъгата си вплетох, че без нея не може. Така я признах и прегърнах. Страхът не е страшен, когато го погалиш. Когато му направиш място и го попиташ от какво те пази. Затова и него вплетох.
Обвих душата си с мекия шал и в есента на живота си разбрах какво е щастие. И топлина. И споделеност – дори ако споделяш сам със себе си. Научих се да приемам с благодарност пъстротата-на есента, и на живота. Вече не се свивам от студа. Знам, че той е част от пътя. Затова от благодарността направих ресните на моя шал. За да бъде завършен и защитен от следите на времето.
Навън все още е студено, но у дома е топло. В сърцето ми също. В есенно-зимното време се уча на щастие…
