Тъгата често идва ненадейно. Сяда до мен и взема ръката ми в своята. Пръстите ѝ едва докосват кожата ми. Толкова е ефирна, че почти вярвам, че я няма. Но всъщност винаги усещам ненатрапчивото ѝ присъствие.
Днес ме покани на кино. Запазила е цялата зала за мен. Настани ме удобно и прожекцията започна.
Миналото. От екрана ме гледаха скъпи лица. На лентата се редяха топли моменти с любими хора, думи, докосвания, усмивки, сълзи… Цветна палитра от емоции. Стомахът ми се сви от болезнен копнеж да мога да кажа неизказаното, да си спомня майчината ласка, бащиния глас…
После изведнъж филмът се смени и ме извади от унеса.
Бъдещето. Все още бяло платно, очакващо да бъде сътворено. И все пак, сякаш пропито от страх.
Кадрите отново се смениха.
Настоящето. Любими хора, интересна работа, няколко верни приятели, нишки от житейска мъдрост, придаващи лек и загадъчен блясък на екрана. Обич, благодарност, тихи стъпки към същността на душата ми. И едно празно място. Запазено за радостта.
Търся я с поглед в сменящите се картини и се питам кога я изгубих. Защо сама изтрих цветовете от дните си. Една сълза бавно целува лицето ми. След нея ме погалва втора. Осъзнавам – аз съм направила филма си черно-бял. Аз съм режисьорът и изпълнителят на главната роля. Пиша сценария всеки ден. И боите нанасям… И музиката композирам…
Осветлението в залата светна. Тъгата седна до мен и топло ме погледна.
- Ще тръгвам, много дълго време останах при теб – тихо каза. – Моята задача беше да ти помогна да чуеш гласа си. Да ти припомня всеки миг, в който си била щастлива. Аз съм като топла завивка, която трябва да захвърлиш, когато лятото дойде. А то е тук. Изпълнено с цветове, с птичи песни, с пясък по краката. Сбогувай се с мен и намери радостта – тя се скита бездомна. Приюти я отново. И пиши… създавай филма на бъдещите си дни, без страх, само с вяра.
Кимнах обещаващо с глава. Благодарих ѝ. А тя помаха за сбогом и тихо се отдалечи.
Прибрах се у дома и започнах да рисувам. Плахи цветни щрихи на човек, който отдавна не е докосвал четката. Но все още си спомня усещането.
- С малки стъпки – казвам си тихо. – И с много сърце….
