Понякога си ден – слънчев, безоблачен, топъл. Обгръщаш ме с обич и нежност. Приютяваш ме в мислите си. Обличаш ме в грижата и подкрепата си. Тогава си светъл като изгрев. Осветяваш душата ми с лъчите си.
А аз съм цяла нажежена от копнеж за теб. Трептя в най-чистите вибрации – на любовта и благодарността. И миговете ми се насищат с мечти.
А друг път си нощ – тъмен, непристъпен и студен. Издигаш стена пред себе си. Потъваш в света на мрака.
Тогава ме боли…за теб…за мен…за срутените мостове помежду ни. Свивам се. Скривам се в себе си. И се боря със страховете си.
Денят ме радва, а нощта ме плаши. Светлината ми дава крила за летене, а тъмнината ги пречупва. Понякога това ме обърква. Но после осъзнавам – няма ден без нощ. Тъмнината ме кара да осъзная колко хубава е светлината. Студът ми помага да оценя топлината. И се уча да приемам и двете половини на денонощието с благодарност. Защото знам, че само така ще си истински. Само така и аз ще бъда истинска. С моите светлосенки. С преградите, които поставям и ръцете, които протягам. С дните, в които съм цялата обич и щастие, и с тези, в които съм забулена в болка и страх.
