„Трябва да допиша книгата си! Трябва да сваля текста от разговора за новото интервю за сайта. Трябва да напиша още статии. Толкова исках този сайт, а съм го изоставила в последно време….“
Тези мисли кънтяха в мен всеки ден през последните месеци. Започнах нова работа, на която се посветих изцяло, за да навляза в новите за мен дейности, да се науча, да бъда част от един екип и да ръководя друг. Четях, учех, исках да премина бързо и успешно през този преход и работата ми наистина ми носи удовлетворение и радост. Но някъде по пътя изоставих мечтата си да бъда писател. Сякаш не съумях да разпределя времето и енергията си и за двете неща.
А писането е нещо необикновено – изисква вдъхновение. Вечер след вечер вземах лаптопа, пръстите ми докосваха клавишите, но не написвах нищо. А мислите ми препускаха – „Защо всъщност го правя?“
Радостта, която преди усещах, редейки думите на екрана, се беше изпарила. И се почувствах изгубена, а е толкова страшно да се изгубиш в себе си.
Спомних си думите на един мой любим човек, който ги беше чул от дядо си: „Най-страшно е сине да се изгубиш в собствения си двор“.
Затворих очи. Поех дълбоко въздух и потърсих пътечката към сърцето си. Спомних си думите, с които започнах първата си книга преди години. И трепета, вълнението, усещането, че разказвам история, която просто трябва да излезе навън. Не заради успеха, не заради одобрението на другите… а заради себе си. Заради чувството на сътворяване, което ми носи радост.
Запитах се защо пиша втората си книга, седнах пред компютъра и отговорите дойдоха мигновено:
Пиша я, защото обичам да пиша. Обичам да създавам и разказвам истории. Да вплитам в тях личния си опит, мислите си, емоциите си.
Яна е героинята, която олицетворява онази жена, която бих искала да бъда и отчасти вече съм. Александра е образ на онази жена, която бях и отчасти още съм.
Тази книга е много лична, защото аз съм част и от двете героини. Понякога чрез тяхната история казвам думи, които съм премълчала във времето. Или развивам историята по начин, по който в реалността не е могла да се развие. По време на самото писане откривам неща, които съм пропуснала преди – например, че трябва да простя на някого. Или пък виждам отношенията си с хора от друга гледна точка. Писането на тази книга е като изцеление. И аз искам да видя как ще се развие нататък историята.
В момента, в който го написах осъзнах, че истинската причина да се пише книга не е успехът или признанието, а любопитството към живота на историята.
Аз пиша, за да изразявам емоциите си, да подредя мислите си. Историята е вълнуваща и носи уроци и мъдрост. И вярвам, че ако съм безпощадно честна със себе си като автор, то и други хора ще се разпознаят в нея. Защото така личното подреждане на вътрешния свят става универсално.
Вдъхновението не идва от целта, а от връзката със същността ни.
Мотивацията се ражда от смисъла.
Колкото и да се опитваме да я „събудим“ с външни фактори, не можем да я задържим за дълго време. Тя не идва от външни оценки или от успеха на другите, а от вътрешния огън, който запалваме, когато открием истинския смисъл на това, което правим.
Когато пишем, защото искаме да разкажем историята, която гори в нас.
Когато творим, защото това ни лекува и радва.
Когато спортуваме не защото трябва, а защото искаме да дадем на тялото си здраве.
Когато готвим с любов, а не по задължение.
Когато даваме обич на хората до нас заради тях самите, а не заради себе си.
Отделете 5–10 минути. Седнете сами в тишина. Запишете едно желание, което искате да следвате само заради себе си. Не мислете за резултата, не се сравнявайте с другите. Усетете какво ви вдъхновява и какво ви дава радост.
Малките моменти на внимание към вътрешния смисъл творят чудеса.
А вие, какво бихте направили тази седмица, за да върнете радостта и вдъхновението си?
