Дълго време не бях писала нова статия за сайта „Вдъхновена“. Той беше моя мечта и вярвах, че когато стане реалност, ще пиша почти всеки ден. Но осъзнах, че искам да го правя само тогава, когато наистина имам какво да кажа – когато думите идват от сърцето, когато са плод на преживяване и осъзнаване.
Може би и вие сте усещали, че най-ценните думи се раждат тогава, когато душата е минала през нещо важно.
Преди време написах: „Животът не спира да ме учи, а аз не спирам да го обичам.“ И днес е така. Дори когато на пътя ми се изпречат трудности, аз спирам и си задавам въпроса: „Защо се случва това? Защо думите или поведението на даден човек ме докосват толкова силно? Защо реагирам с болка, страх, тъга?“
Тези въпроси са важни. В момента, в който започнем да търсим причината, ние вече поемаме отговорност за случващото се. Не сме жертви, които някой е наранил, а участници в процес на учене и изцеляване. И когато всичко се разреши и отмине, често изпитваме благодарност към човека или ситуацията, която е извадила на повърхността нещо, стаявано в душата ни.
Днес дори пристъпите на тревожност приемам като знак, за който да благодаря. Те ми показват, че съм натрупала нещо, което ме разболява, и че е време да го освободя. Тогава сядам, запалвам ароматна свещ и в тишината търся отговорите на сърцето си: „Къде прекалих? Какво трябва да пусна? С кое сама нараних себе си?“
Всеки човек има свой начин да намира отговорите. На мен ми помагат писането, природата, а понякога и музиката. Срещите ми със себе си винаги са вълнуващи. В свят на прекомерен шум и постоянни послания за това какви „трябва да бъдем“ и от какво „имаме нужда“, аз избирам тишината на душата си, меките цветове на мислите си, уюта на мечтите си. Знам, че вътрешният ми свят определя в голяма степен и външния – като огледало, в което творя чудеса. Затова с вълнение го опознавам – ден след ден.
И всичко се променя. Като пътешествие в красива и непозната страна, след което не можеш да останеш същия.
Списъкът с цели намалява, но в него остават само моите, истинските. Не „натрапените“ от тенденции, социална среда или стремеж за доказване.
Приятелите вече се броят на пръсти, но с тях мога да бъда истинска, да бъда себе си. Няма нужда да правя нищо, за да ме харесат. Те вече ме харесват – такава, каквато съм.
Семейството ми е по-важно от професионалното израстване. И е моят остров на любов и щастие. Пространство, което пазя в сърцето си!
Любовта също е различна – тиха и дълбока. Топла, уютна като огън в камината… Не пожар, а огнище…
Работата не е само средство за изкарване на пари. Превръща се в поле за разгръщане на талант и креативност. Защото искам да давам живот на идеи и мечти, да радвам и виждам искрици на благодарност в очите на другите хора. Това тихо удовлетворение е вълшебното килимче, което ми помага да летя.
Щастлива съм да бъда такава, каквато съм – цветна, чувстваща, мечтаеща… Да продължавам да търся и да се вълнувам от чудесата вътре в мен и около мен. Да се приемам такава, каквато съм – понякога тъжна, понякога весела; понякога говореща много, друг път притихнала; понякога изпълнена с вяра, друг път подала се на страха.
Защото промяната ме научи, че само така съм цялостна. Само така съм себе си – картина със светлосенки, разказваща история.
И животът продължава да ме учи. А аз – да го обичам.
P.S. А вие как намирате отговорите на сърцето си?
Не забравяйте – всяка отговорена тишина е стъпка към себе си.
