Не е честно да запълваш самотата ми.
Да бъдеш кръпка за скъсаното на душата ми.
Да залъгваш с мнима страст сетивата ми.
Ти заслужаваш нещо повече.
Аз заслужавам нещо повече.
Да изживея цветното в залеза си.
Да изтъка нова риза на мечтите си.
Ти се учиш на доверие.
Аз – на неочакване.
Тренирам пускане, приемане, разбиране…А душата ми иска да сграбчи –
мига, красотата, страстта…
В пустинята на самотата ми те виждах като оазис. А всъщност си мираж.
Стискам във вързопче една много уморена надежда, която трябва да напоя. За да не угасне от жажда. И затова продължавам да вървя по пясъка. Не към друг оазис, а към себе си. И откривам в дълбокото на сърцето си живителните капки роса. Давам малки глътки на надеждата. Приютявам я в себе си. И тя чудно приляга на онова съдрано място, през което вятърът на страха навяваше преспи от сняг. Съединява се с душата ми, става част от нея. Облича я с вяра. И в пустинята разцъфват цветя.
Вече съм далече от теб. Но съм близо до себе си.
Заслужаваш да продължиш…
Заслужавам да продължа…
